Беларион, сирак без титла и богатство, израства в манастир и по всичко изглежда, че го очаква кариера на духовник. Младият мъж обаче избира друга съдба за себе си – съдбата на политик и командир, чието име остава вписано със златни букви в историята на ренесансова Италия.

Вълнуващ разказ за любов, война и приключения през бурния XV век, когато една прошепната дума е можела да означава живот или смърт, а човечността и достойнството са били потъпквани заради кроежите на амбициозни мъже.

"Едва ли има по-умел разказвач на истории с интриги, опасности и романтика, които се развиват на пищен фон от коприна, скъпоценни камъни и кадифе."

"Дейли Телеграф"

Рафаел Сабатини (1875–1950) е английски писател от италиански произход, добил световна слава със своите историческо-приключенски романи, по част от които са направени филми, комикси и видеоигри. Най-известните му произведения са „Капитан Блъд“, „Скарамуш“, „Морският ястреб“ и „Беларион щастливеца“.

Представяме ви откъс от „Беларион щастливеца“ от Рафаел Сабатини:

 

КНИГА ПЪРВА

Глава 1. 

На прага

Веднъж принцеса Валерия го описала така: „Наполовина божество, наполовина – звяр“, без да подозира, че думите се отнасят не само до Беларион, но и до Човека.

Наясно с думите ѝ, неизвестният летописец, запазил това за нас, продължава по-нататък и коментира, че принцесата е казала едновременно и прекалено много, и прекалено малко. На свой ред той предлага определения, които ще ви спестя, и се опитва да докаже, че ако божествената и зверската половина са изцяло уравновесени в един човек, то този човек не е нито добър, нито лош. После летописецът продължава, за да ни опише някакъв беден свинар, издигнал се възможно най-високо, защото в него божествената част преобладавала дотолкова, че не се различавало нищо, присъщо на простосмъртния, а после ни описва и велик принц (за който ще се чуе още, докато върви разказът ни) като истински звяр, без едничка божествена искра, която да го извиси. Това са крайностите. Защото всеки от вероятно десетината междинни стадии, различавани от нашия летописец, за него представлява портрет на историята, за която той, изглежда, има значителни познания.

От това, от подхода му като цяло, от факта, че повечето посочени от него примери са взети от флорентийски източници, както и от строгия, изискан тоскански език, на който пише, е възможно да бъде направено сравнително точно заключение относно неговата самоличност. Повече от вероятно е, че тази биография на Беларион Щастливeца (Беларионе Фортунато) принадлежи към поредицата от исторически портрети, излезли изпод перото на Николо Макиавели, от които вероятно най-широко известен е „Животът на Кастручо Кастракани“. Проучванията обаче не успяват да открият източника, от който той черпи. Докато множество от фактите съвпадат напълно с тези, съдържащи се в обемистия монашески труд Vita et Gesta Bellarionis1, оставен ни от фра Серафино от Имола, който и да е бил той, то често се срещат и несъвместими противоречия.

Така например най-напред по отношение на името му Макиавели твърди (ако се придържаме към моето предположение), че се казва Беларион не само защото е истинско дете на Войната2, родено, така да се каже, от самата утроба на конфликта – edi guerra propriamente partorito. Използването на тази метафора разкрива колко добре е бил запознат той с историята на едно дете, появило се сред битки и бойни тръби. Обаче обяснението на фра Серафино за името е единственото, съответстващо на известните факти и това, че името подхожда, за да опише по-нататъшния живот на Беларион, представлява само един от онези любопитни моменти на съвпадения, с каквито изобилства историята.

Като продължава да коментира думите на принцеса Валерия, Макиавели заявява, че характерът на Беларион не е от естество, позволяващо да бъде обхванат с едно изречение. И понеже е осъзнавал този факт, той е написал биографичното си проучване. А понеже и аз осъзнах този факт, стигнах до този по-подробен разказ.

Избрах да започна от мига, в който, може да се каже, според самия Беларион младият мъж стои на прага. Избрах момента, когато го виждаме готов да прекрачи в света на миряните, известен му дотогава само по чужди писания, но въпреки това го е познавал по-добре, отколкото са го познавали други, прекарали целия си живот сред хората. В крайна сметка да наблюдава човек една картина от разстояние означава да се радва на предимства, от които са лишени актьорите на сцената.

Беларион бил невероятно начетен. Нямало клон на знанието – от църковните отци3 до историка Вегетий, писал за изкуството на войната, – към който да не бил насочил своята любознателност. Изчерпал лесно достъпните материали за изучаване и това станало една от причините да напусне спокойствието на манастира, защото младият му дух търсел по-дълбоки извори на знания, за да утоли силната си интелектуална жажда. Друга причина била, че се надявал, ако знае повече, да престане да се интересува от определена еретична доктрина – от толкова пагубна за теологичните познания доктрина, че ако това ставало сто години по-късно, можел да се запознае отблизо с предприеманото от Инквизицията и вероятно в Испания със сигурност щял да бъде изгорен на клада. Според тази отвратителна ерес, плод на дълги и мрачни размишления, на света нямало, нито можело да има нещо, определяно като грях. Напразно абатът, който много обичал Беларион, се опитал да му изложи доводи, с които да го разубеди.

– Говориш така, защото си наивен. Уви, дете мое, ще откриеш, че на света, от който досега си бил милостиво предпазван, грехът не само съществува, но и е в невероятно изобилие.

Беларион отвърнал със силогизъм – с логическата формула, до която бил свел въпросната доктрина. Представил я посредством задаване на въпроси, както е обичайно за Сократическия диалог4, който бил предпочитаният от него метод в един спор.

– Не са ли от Бога всички неща на този свят? Не е ли Бог основата за всичко добро? Следователно нима е възможно сътвореното да бъде нещо друго, а не добро?

– А тогава какво е дяволът? – попитал абатът.

Беларион се усмихнал. Имал особено приятна усмивка, притежаваща силата да привлича обичта на хората и да ги кара да се съгласяват с него.

– Не е ли възможно онези, които са създали дявола, да са изучавали богословие в Персия, където вярата придобива могъществото на светлината и тъмнината, а Ормузд и Ариман5 непрестанно се борят кой да господства на света? Иначе те със сигурност щяха да си спомнят, че съществува ли дяволът, значи Бог трябва да го е създал, което по своята същност е светотатство, защото Бог не е способен да сътворява зло.

Ужасèн, абатът преминал от теологията към практиката.

– Кражбата, убийството и прелюбодеянието не са ли зло?

– Да, зло са, но са зло, съществуващо между хората, и следователно трябва да бъдат възпирани, тъй като в противен случай заради стадното чувство, което привлича хората, ще се разпространят неудържимо. Нищо повече.

– Нищо ли? Нищо повече? – казал абатът, гледащ младежа с тъга в хлътналите очи. – Синко, дяволът използва коварство, за да поквари душата ти!

След което хрисимият и бащински настроен мъж му изнесъл проповед за вярата. Към нея се добавили още проповеди в последвалите дни. Ала на всичките оръжия на тази безгрешна реторика Беларион продължил да противопоставя непробиваемия щит на своя силогизъм, който абатът знаел, вътре в себе си, че не отговаря на истината, но при все това усилията му да разобличи погрешните съждения били напразни. Когато най-накрая благочестивият човек взел да се безпокои, че ереста ще донесе беди и ще поквари омиротворението и вярата в неговия манастир, той бързо се съгласил да изпрати нейния автор в Павия с надеждата да придобие нови знания, които да го излекуват от тази еретична напаст. По тези причини един августовски ден в лето Господне 1407-о Бела­рион напуснал манастира на чилянската Дева на благодатта – Санта Мария де ла Грацие.

Тръгнал пешком. Храна и подслон щял да търси в множеството верски обители на пътя си за Павия, а като препоръка носел писмо от абата на манастир. Заедно с писмото имало кесия с пет дуката за спешни нужди, щедра сума не само в очите на младия мъж, но и в очите на абата, който му я връчил на раздяла. Списъкът на всичко, притежавано от Беларион на този свят, завършвал с дрехата от грубо зелено платно, която бил облякъл, и с ножа в пояса, предназначен както да реже месото, докато яде, така и да се защитава от хищните зверове и хората. За да бъде силен духом, защото това му било нужно за пълното с преживявания пътешествие през Ломбардия, той получил благословията на абата и запазил спомена за сълзите на обич в очите на стария човек, който бил привързан към него, защото го отгледал от шестгодишен. Накрая абатът отново му припомнил за омиротворението, което трябва да цари в манастира, както и за борбите и несполуките, които пречат на миряните.

Pax multa in cella, foris autem plurima bella.